Като в безкрайна броеница

преследват се минутите и стават часове,

а после часовете в редица

изнизват се и стават дни.

Случайни срещи, споделени мигове

изпълват дните ни сега,

заучени усмивки, шаблонни изрази,

и вече минал е деня.

Настъпва втори и повтаря се театърът,

наложен ни от тоз живот,

роботизирани с души заключени,

в очакване на следващия ден.

Като безкраен мрак

развяла е косите си смъртта духовна,

с безшумни стъпки,

незабелижимо някак си превзема

частиците от нас,

безжалостно промъква се в душите

таз гостенка, неканена от нас.

С постоянство, за което можем да завидим,

неспирно атакува нашите умове,

като вихрушка ледена помита

добрите чувства в нашите домове.

Изпадат сякаш в кома нашите души

и не остават чувства в нас,

сега сме само плът.

Къде е любовта? Къде е добротата?

Нима смъртта ментална победи?

Остават празните тела,

застинали в очакване на следващия ден…

Минутите са вече часове,

настъпи следващият ден

и сцената е пак готова…

Случайни срещи, споделени мигове,

заучени усмивки, шаблонни изрази…

Виж хоризонтът потъмня,

отново спускат се косите

на смъртта ментална…

Тя има време, търпеливо чака…

И ето там към нея идва следващата жертва.

Внимавайте!Поспрете и опитайте

заспали чувства да пробудите в душите свои.

Не тръгвайте към таз ръка,

протегнала към Вас смъртта ментална,

пазете своите чувства,

съвест и любов,

че наказание по-страшно на земята няма

от туй да преживееш ти духовната си смърт.

Да виждащ как от теб изчезва всичко,

що отличавало те е като човек,

душата своя да загубиш

по пътя си към вечността,

да бъдеш ходеща пихтия,

да нямаш път към духовността.

Това наистина е наказия,

ще си направим собствен ад,

да крачим нито мъртви,

нито живи по таз земя сега…

Дори не гледайте към мрака,

пазете Вашите души,

че път към светлината

могат да покажат само те,

душите наши, щом пълни са с живот…