Накрай света, където спят лалетата,
а дъбовете са полегнали подпрени,
където падат непрекъснато комети
и можеш да разплискаш шепа време...
Там точно е пристанището на душите.
С последен дъх - като пред пъпна връв –
те впиват погледи и мътни са очите им.
Там обновяват уморената си кръв...
Там залезите върху синьото полазват,
а то кокори се и ловко като локва
опръсква дрехите и бърза да разказва
за дни, които теглят като котви, ...