Накъде?
На този храм порутен всяка тухла
надвиснала над вярата ми сляпа,
с един гробовен тътен в мен избухва.
Сама изграждам своята си стряха.
Приклякам от понесени надежди
тежащи с недоносени химери,
натискащи до болка мойте плещи.
Тъгата с болката мащаби мери.
Прииждащи водите ѝ ме давят.
Измерват въздуха ми дълбочинно.
Вземат го, а в мен оставят
унинието безпричинно.
Надигната главата ми остава
последната ми глътка перспектива.
Отбито егото престава
да идва в мен. И си отива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Божкова Всички права запазени
