Нарекли са ме с името Надежда
Добра била съм и не съм била
и нямам място в ада, или рая.
Сред радости, любови и тегла,
сама и тъжна пътя си чертая,
трънлив е – от началото до края.
Сред драките – принцеса и плашило,
когато пак злодей ми се усмихва мило.
Не сещам смут и не изпитвам страх,
че малко зная, нищо не разбрах,
не ще и разбера, така изглежда.
Орисници, умиращи от смях,
нарекли са ме с името Надежда.
И дали са ми скъсани крила,
и порив, да политна, към безкрая.
Рогата остри, тъпата игла...
И цял живот конците ги мотая.
Да кърпя не умея и не зная.
Затуй крилете сменям, за хвърчило,
да прелетя над блатото унило,
в което след последния ми крах
съвсем внезапно аз се озовах,
Луната май към мене не поглежда.
Неволята отново призовах.
Нарекли са ме с името Надежда.
С неволята преминах сто била̀.
Едно ли куче стръвно се разлая?
Смених и сто отенъци лила,
от камъните ваши. Все е тая.
Опитах просеника и кравая.
Зад лустрото, лицето ви покрило,
се крият пустош, злоба и чернило...
Крилете да закърпя не успях.
Дали е много тежък моя грях,
та все през зъби ориста процежда:
Белязах те, различна си от тях!
Нарекли са ме с името Надежда.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
