25.10.2008 г., 10:33 ч.  

Наричам 

  Поезия
942 1 31

 

                                                                  посветено...

 

В селото камбаната мълчи, не бие.

Вятърът разпръсква  по поляни къщите.

Щъркелът дори гнездо не ще да свие.

Пусти улици. Денят ги гледа смръщено.

 

А чешмите са пресъхнали от плакане,

тъжни са кобилиците по тавани,

окислени са бакърите от чакане

и в окото ми прашинка ще застане.

 

Само оня бряг (наричаха го  Белия),

носи спомените ми за лудо детство.

Незабравен. В обич оцелял е целия.

Чист и съвършен, като едно вълшебство.

 

Пари дълго в прашен град или пък в мене,

с руси плитчици по друми как съм тичала.

Днес наричам цветето в ръце студени

на отлитналите...  дето ме обичаха.

 

© Ани Монева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??