Наричам
посветено...
В селото камбаната мълчи, не бие.
Вятърът разпръсква по поляни къщите.
Щъркелът дори гнездо не ще да свие.
Пусти улици. Денят ги гледа смръщено.
А чешмите са пресъхнали от плакане,
тъжни са кобилиците по тавани,
окислени са бакърите от чакане
и в окото ми прашинка ще застане.
Само оня бряг (наричаха го Белия),
носи спомените ми за лудо детство.
Незабравен. В обич оцелял е целия.
Чист и съвършен, като едно вълшебство.
Пари дълго в прашен град или пък в мене,
с руси плитчици по друми как съм тичала.
Днес наричам цветето в ръце студени
на отлитналите... дето ме обичаха.
© Ани Монева All rights reserved.
