Избягах, мой дом.
Избягах от спомена за стъпките на баща ми,
от високия смях на майка ми,
от спомени за тънки свещици,
свърши се, мой дом.
После ще бягат децата ми,
а сега единия рог на луната
се счупи в пресъхналия кладенец,
от който някога мама
миеше нозете си.
Свърши се, мой дом.
Не поглеждам назад,
за да не видя как плачат стъклата ти,
а уж ги измих за последно,
та да се усмихнат очите ти, мой дом,
да са усмихнати, докато се върна
в някое циганско лято,
но сега си отивам, мой дом,

пуст е прагът и розите умряха,
когато небето се разплака
над новата могилка
до тази на баща ми.
Отивам си мой дом.
По прашната улица,
която води навсякъде,
но не и обратно,
докато не дойде циганско лято.