Насаме

Избягах, мой дом.
Избягах от спомена за стъпките на баща ми,
от високия смях на майка ми,
от спомени за тънки свещици,
свърши се, мой дом.
После ще бягат децата ми,
а сега единия рог на луната
се счупи в пресъхналия кладенец,
от който някога мама
миеше нозете си.
Свърши се, мой дом.
Не поглеждам назад,
за да не видя как плачат стъклата ти,
а уж ги измих за последно,
та да се усмихнат очите ти, мой дом,
да са усмихнати, докато се върна
в някое циганско лято,
но сега си отивам, мой дом,

пуст е прагът и розите умряха,
когато небето се разплака
над новата могилка
до тази на баща ми.
Отивам си мой дом.
По прашната улица,
която води навсякъде,
но не и обратно,
докато не дойде циганско лято.