Наследство
НАСЛЕДСТВО
Там мама се вяства из бялата стая
и гледа през стръмния, тъмен прозорец:
по сенките птичи тя дълго гадае
къде съм, дали съм превит от умора.
Сънува тя моите лесни победи,
дори и сърцето ми в страх щом се килне.
И Господ я гледа, тъй както се гледа,
жена, от живота суров, дваж по силна.
И дълго се връщам. Небето е ниско.
Почти съм се смахнал за облаче бяло.
Там мама отдавна наум ме притиска
към своето още притоплено тяло.
Каквото си имам, каквото го мога,
е само от маминка ценно наследство:
не съм ли ви казвал как мама възстрога
все още разказва белите ми детски.
И мама притихва, тъй страшно въздиша,
че чак разлюлява възтъмната стая...
Но нейде момчето във мен още скришом
да расне край нейното рамо мечтае....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени