Наследство
НАСЛЕДСТВО
Там мама се вяства из бялата стая
и гледа през стръмния, тъмен прозорец:
по сенките птичи тя дълго гадае
къде съм, дали съм превит от умора.
Сънува тя моите лесни победи,
дори и сърцето ми в страх щом се килне.
И Господ я гледа, тъй както се гледа,
жена, от живота суров, дваж по силна.
И дълго се връщам. Небето е ниско.
Почти съм се смахнал за облаче бяло.
Там мама отдавна наум ме притиска
към своето още притоплено тяло.
Каквото си имам, каквото го мога,
е само от маминка ценно наследство:
не съм ли ви казвал как мама възстрога
все още разказва белите ми детски.
И мама притихва, тъй страшно въздиша,
че чак разлюлява възтъмната стая...
Но нейде момчето във мен още скришом
да расне край нейното рамо мечтае....
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
