Нау̀чи ме да вдишвам нежност
Понякога сърцето ми се свива
в конвулсия преди да те поеме,
и в миговете толкова щастливи,
за твоята любов ми трябва време...
И сигурно приличам на учуден,
уплашен може би, и безнадежден,
понеже притежавам тази лудост -
да не издържам на обичане и нежност...
Тогава ми е в пъти много хубаво.
Дотолкова, почти до съвършенство,
макар да се усмихвам малко глупаво,
а после ми се плаче от блаженство...
И сигурно с причина съм виновен,
че дълго съм прегръщал самотата,
и много бавно трънът ѝ отровен,
пробождал ме е смъртно във душата...
А как съм оцелял, и сам не зная.
Въртеше ми се свят от боледуване.
Онази лента в тесничката стая,
която прожектира за сбогуване.
И някъде във края, преди тебе,
от нищото се пръкна твоя дъх.
Мъжът във мен изплака като бебе,
задишало без пъпната си връв...
©тихопат.
Данаил Антонов
13.03.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
