Не, че ми липсваш
„… на без петнайсет от тъгата…”
... И не, че часовникът в мен е издъхнал,
но спрялото време наужким тиктака.
И не, че гласът е от жажда пресъхнал,
но ядно наум те проклинам във мрака.
И нищо, че в тъмното сякаш ме няма,
дъхът ми по-ледено хапе от вятър.
И не, че в очите ми дреме камбана,
но бих прокопала със сълзи земята.
И не, че воювам без щит и доспехи,
но тихата зла самота ме убива.
И не, че си нямам и хубави дрехи,
но твоята липса така ми „отива”.
И не, че ми трябват сърце и усмивка,
но спомен поне се заклех да запазя.
И даже сега да съм просто обвивка,
все някога, знам, че ще спра да те мразя.
И не, че тогава ще съмне от север,
но някак по-ярки ще бъдат зарите...
... И не, че ми липсваш... Умирам без тебе!
Но само след смърт се прераждат душите.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепа Петрунова Всички права запазени
Благодаря на всички! Поздрави 