Не е страшно, че те нараняват. Страшно е, когато с това те променят!
И аз видях, потекъл беше залезът
във вените за дневна светлина. Как влязъл е през раната на палеца, на палеца на нечия злина. И аз видях, нахлули бяха гарвани под ноктите, тъй вместо мръсотия - там дето все в добро сме вярвали затуй сме понатрупали помия. И аз видях и тъмносини облаци от тъмновиолетово неверие, съшило се в мечтателните области с игла върху очите за бродерия. И аз видях и светлосиви писъци сварени от на чувствата мълчанието... Безличието, в личните ми списъци, страдание по-зло е от страданието! И аз видях безсмислие във смисъла у мен - обеззвученото клепало. И колко недописано съм писала... И колко много черно има в бялото... И аз видях усмивките.. .онези: на злото върху детски личица. Как на успеха всичките трапези Страха! Страха си взимат за слуга. Как на провала всичките сълзици измиват ни срама от егоизма. Как болката е полета на птица мамеща към ада със харизма. Видях как само се унищожаваме от нужда някой все да ни спаси. Как всичко правим, даже и прощаваме, именно за да ни се прости. И аз видях как купа неподвижна съм, събрала сълзите на всичките върби. - Но не е страшно туй, което виждала съм. Страшно е, че то ме ослепи...Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Дачева Всички права запазени
