Не гледай към небето щом се стъмни!
След думичката сбогом посивях.
И всичко, дето исках да ти кажа,
кодирах във звездите, премълчах...
Излъгах себе си, че не е важно.
След думичката сбогом станах студ.
Душата ми всели се в лунни камъни.
Разсъдъка е мит. Сега съм луд.
Любов ли? Не бе писана за двама ни.
Откакто си отиде нямам страх
от болка, самота и тежки думи...
Превърнах любовта си в звезден прах.
Не гледай към небето щом се стъмни!
Погледнеш ли – ще срещнеш две очи,
с които ти избра да се сбогуваш.
Порой от сълзи в миг ще завали
и няма да успееш да преплуваш
тъгата ми... защото е голяма
(не се помества даже на небето)
А аз не искам тебе да те няма,
защото още...
още си в сърцето!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Павлина Соколова Всички права запазени
