Не идвай в този сън кошмарен...
Не идвай в този сън кошмарен…
На дъщеря ми - посмъртно
Пристигаш нощем във съня ми
красива като истинска богиня
и с грейнало от щастие лице.
С усмивка гледаш ме в очите
и спомняш си годините и дните,
когато…
уморена от игрите,
заспиваше във моя скут.
В душа, превърнала се във пустиня,
отново детски смях звучи,
и сякаш райската градина,
заменя мрачния пейзаж.
Но има сън във който,
яваваш се като в мираж.
Поискам ли да те прегърна
не чувам твоя глас,
а тялото ти се смалява.
Накрая виждам как
и образът ти избледнява,
как всичко…всичко,
безследно се стопява.
Изчезва всяка връзка между нас,
остава само смътен, черен силует
и времето, което… сякаш спря.
Безпомощни увисват пак
протегнатите ми към теб ръце,
простреляни с поредната раздяла.
Не идвай в този сън кошмарен…
Не искам повече така
със теб да се сбогувам…
Животът ми без теб осиротя,
не може нищо да те замени.
Но обичта не отлетя
и чакаме със нея всяка нощ,
до следващата среща с теб…
но... в сънища нормални.
А спомените свидни,
гравирани във паметта ми,
пристигат на талази -
не чакат те покана.
Аз вече съм разбрал и знам,
че винаги, когато съм със тях,
преставам да съм сам.
Започва миналото да възкръсва,
а с него се завръща
любимата ми дъщеря
и нежно ме прегръща.
Искрят очите лъчезарни,
отново чувам бодрият й смях…
И в този миг, макар и кратък,
дори и мъката от тази,
отворена кървяща рана,
престава…нечовешки да боли…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Запрянов Всички права запазени
