Не искам вече нищо да ми казваш
Да беше казал, че си ме забравил.
Да беше споменал, че всичко свърши.
Да беше във очите ме погледнал
и истината щеше в мене да вали.
Със капките във шепите аз можех,
така да я измия нашата любов.
Да стане птица бяла и да литне,
свободна, волна за живот...
Щях времето за нея да запазя
в одеждите на спомена красив
и, примирила себе си накрая,
да се усмихвам и ти да си щастлив.
А ти мълча, понякога надежди
ми даваше по-голи и от зимни клони,
все бързаше и някак си забрави,
че мен ме има, и че ме боли.
Забрави, че си ме обичал,
че тичаше към мен като порой,
че устните си ми целувал
с целувките ти парещи безброй.
Забрави тихото "обичам те",
което ми прошепна, като музика.
Аз търсех те безумна в стъпките
и се превърнах във горчилка.
Не искам вече нищо да ми казваш.
Отивай си от мен, от всичкото било.
Не мен, а себе си ти ще наказваш,
потърсиш ли отново моята любов.
Защото днес ще я затрупам с преспи
от всичките надежди празни.
И тя дълбоко и завинаги ще спи,
докато някой друг отново я събуди.
... Но няма никога при теб да се завърне.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
