Не ме изтрайва струпаното време
и все беди реди край мен.
Накъде ли пътят стремеглаво ще поеме
и болката от днес ще стане ден?
Не мога да измисля как накрая
ще се разпадне всяка суета,
която днес държи ме, зная,
да се радвам, понякога и да летя.
Напразно лятото отмина,
изгорило спомена за пролетта.
Ще дойде бяла и спокойна зима,
покрила всички есенни листа.
Дали ще чакам аз като жълтулче,
скрило палава глава в пръстта?
Или като старец, грабнал лютото павурче,
ще пия и ще жаля младостта?
Сега е непристойно и студено
и аз не зная накъде вървя.
От времето нетрайно победено
моето сърце припомня любовта.
Без нея аз не мога да живея,
но колко много справят се така.
Убих ли в себе си злодея?
Спечелих ли най-тежката война?
© Бойко Беров Всички права запазени