Не ме вини, че пускам зимата...
... Замина си. Замръзвам в самота...
От тази, дето те изпълва с безутешност.
С безсмисленост. А после следва мъчна тишина.
И спомени за овдовяла нежност.
Тогава ставам облачно небе.
Капан за уморени и самотни птици.
Не сбирам гняв. По-скоро ветрове.
И болка от удавени зеници.
Остави ми вълни от твоето море...
И онзи аромат на зрели дюли,
от който есента опи се, не дойде,
защото вероятно си дете на Юли...
Замина си. Сега ми е ридаещо и тъжно.
Разбира се - не плача. (все навътре мога)
Надявах се след теб да няма в мене дъжд.
И някак си да спра да споменавам Бога...
Не ме вини в душата си, че пускам зимата.
Кипящата ми кръв се бори със студа.
Ти взе със себе си стихията.
... Сърцето ми замръзва в тази
самота...
Danny Diester
{Стихопат.}
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
