Оглеждам се, а морето е безкрайно
и спомен блед се появява
за чувство сладко и омайно,
но бързо с вятъра си заминава
заблуден и сякаш в мъгла,
далеч от теб и твойта красота.
Лутам се сам без цел и без посока,
душата стене, разкъсана от болка.

И не могат GPS-а и радарите
да покажат пътя на моето сърце,
няма го и в ARPA, нито върху картите
твойто малко, сладко личице.

И не могат морските вълни
да заменят твоите коси,
в къдриците ти дълги да заровя аз ръце,
протягам се... но навсякъде море
и една безкрайна, синя тишина,
тук и там, на всяка ширина,
всеки остров или континент,
всяка секунда и момент.

И не може шумът от машините
да заглуши спомена за твоя глас,
на мостика или долу до сантините
все за теб си мисля аз.

И не могат Босфора и Дарданелите,
въпреки че гледам ги с захлас,
да заменят ръцете, белите,
които ме прегръщат с бурна страст.

И не може манджата в салета
да ме зарадва начаса,
като между твоите крачета
поглед палав аз да наглася.

И не могат с блясъка си и звездите
да ме заслепят и скрият твоя лик,
не мога с от заплатата парите
да те забравя даже и за миг.

И не могат дъждовете, бурите
да отмият мислите за теб,
и ветровете даже, най-жестоките,
нито жега, нито студ и лед.

Красиви са облаците по небето,
но не могат те да се сравнят
с чувството, щом шляпна по дупето
мойто Роси през деня.

Гледам тъжно хоризонта
и сякаш гледам в твоите очи,
опитвам с водка, после с мента,
но нищо мъката не ще я заличи.

И не може, и не може нищо

да те замести в моите мечти,
да го търся вече е излишно,
единствена за мен си ти!