Не може
Очите ми да бъдат ру́чеи,
да мият пътя ти, когато
мен няма да ме има... Чуй! –
Смехът им... пръска зла́то...
Гласът ми нека бъде тон
на мрака в черния клавиш.
Пианото ще стане стон,
виж, белият с дъха ми ди́ша...
Целувките да бъдат вино
изпило самота от нощ,
напило с аромат танинен
смолиста бо́рина, наместо свещ.
А болката отляво ще открие
сърце на моста от дъга,
не може спомен да ме скрие,
„преди“ и „после“... е сега.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
