Не питай...
Не питай...
Питаш ти дали ме боли,
питаш ме дали има сълзи,
не питай, не искам да знаеш,
за всичките горчиви дни,
които ти ми подари...
Питаш ме дали още те желая,
дали в сърцето ми си още ти?!?
Не питай за чувствата ми ти,
не питай за копнежите дори,
сърцето ми отдавна в мен изстина,
ти за миг го вледени и няма в мене
копнежи, няма и надежди...
Превърна ме в ледено и студено човече,
не ще ме трогне твоята тъга
и вратата след тебе затворих,
не ще влезе друг след теб...
При друга ти щастие откри,
прегръдките ми с нейните смени
и не искам сега да търсиш ти следи,
от наши минали щастливи дни...
Късно е отново да се връщаш,
да очакваш нежност и любов,
наля тя бе по-добрата, нали беше звезда сияйна,
а аз бях само шепа прах?!?
Сега не искай в прахта да се връщаш,
тя отдавна се разпиля,
сега не моли, не питай ти, а по-бързо си тръгни,
ти всичко в мене уби, дори надеждата,
че някой ден ще се завърнеш и пак ще ме прегърнеш...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Жулиета Стоянова Всички права запазени
Точно затова и не чета много стихове, защото нямам нерви 
