Не плачете, спомени!
Окуцяват надеждите, заедно с мен остаряват
и не чаткат с копитата в дните ми луди мечти.
Пак забързани изгреви златни къдрици развяват,
но е тънък градежът на новото, свършил почти
Залюлял ме е скутът на спомен – в душата отронен –
и кръщавам минутите с бликнали светли сълзи.
Как очаквах съдбата да блесне, а в залата тронна
коронясваха други, животът ми тъжен пълзи.
Тате още ме топли със огъня, който запали
сам в кюмбето на сутрин, родена от зимен обков
и се виждам в невинната, страшно далечна реалност
на цъфтящото детство... Но днес съм в житейския ров,
издълбан от годините – само с тъга е запълнен –
и пропуква злокобно ледът под летежа ми мним.
Ретроспекция с минусов знак за стремеж неизпълнен,
не предаден урок за небето пред родния син.
Виждам как се отваря врата и ме вика далече
оня път, в който тръгнаха мама и тате в нощта.
Нека само аз огън да стъкна с последната клечка,
както стори за мене навремето моят баща.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
