(Не)поетично
Умът ни делнично приспан,
сред прозаичните задачи,
примигва сънено и сам,
със сълзите мигренни плаче.
Сърцето вързано с любов,
от паяжината по-тънка,
затвор нарича благослов,
инфарктът е последна спънка.
Душата вече не лети.
И пестеливо все се радва.
Две-три перца... Крила почти.
Живот. Отблясък. Кал. И брадва...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
