От мене ти поискай всичко:
и билото на мойто рамо,
шептенето на моя глас.
И кехлибара на очите,
и дланите ми като житен клас,
от слънце бащино опечен...
Но само не поисквай, не,
писмо любовно да напиша.
В едно просторно ширине
Душата – пухче от топола –
лети незнайно накъде...
И няма нищо по-велико
за теб да бъда упование
и брод за твоята надежда
над вировете на живота...
Да казвам: „Отсега нататък
двамина с тебе ще вървим.”
Ах, зная че в живота кратък
тъй тежко е да си любим!
Макар във вечери незрими
момичетата да четат
писма от своите любими,
ти потърси ме в синевата,
с димящи облаци в червено,
като преплетен ореол.
В печално плисналия дъжд
приведен залез се стопява,
но знай, че в тъмното оставям
сърцето си на влюбен мъж.
27.07.2019 г.
Б.а. "Зрели небеса" 2019 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени