Не си тръгвай, Любов! Твърде тъмно е вън.
Вън вали. Нямаш хляб и постеля.
Кой ще бди над света в дълговечния сън,
който мене от теб ще разделя?

Измислѝ ми криле – да прегърна нощта.
Да се спусна в окото на сова.
Всичко знаеш, Любов... Запалѝ ми свещта,
от дъха ѝ да пламна отново.

Подреди ми света – неочаквано жив.
Нека пак да се втурна след тебе!
Да ме мами гласа ти, от сълза по-красив –
звук единствен, очакван и древен.

Знам, тогава, Любов, ще презра всяка тлен.
Ще повтарям все твоето име.
И безсилен духът ми, от обич сломен,
ще отлитне, но теб... ще те има.