И макар да те познавам - ти не стигаш!
Не стигаш за копнежа в мен.
Личността ти е безличен спомен,
който избледнява с всеки ден.
И макар да те познавам - ти не знаеш!
Не знаеш от какво да те е страх,
не знаеш със какво да си играеш
и какво, играейки си, стъпкваш в прах.
И макар да те познавам - ти не можеш!
Не можеш вече да ме нараниш,
а безчувствието е моето си бягство,
да се върна няма да ме убедиш!
И макар да те познавам - не желаеш!
Не желаеш да се промениш,
уморих се да те будя, вече зная
как дълбоко си способен да заспиш.
И макар да те познавам - ти си никой.

А като си спомня - беше всичко ти преди.

Но сега не си, не си достатъчен,

каквото и да искам - ти не си!

И макар да те познавам - не посмявай

да бръкнеш с пръст във раната сега,

когато раната ми заздравява,

а ти си споменът за болестта!

Остани си мойто вдъхновение!

Бъди си грешките дори.

Бъди си всичко, не и мой,

не стига ми това, което си!