Не ти ли дадох всичко, което можех?
Каквото носех в себе си бе все за теб.
Потъват в тъмното днес думите нищожни
и все съм тъй от Господ Бог проклет.

Откъснах ти парченца от душата си
и ги увих в прозрачен целофан.
Превързах с джувка от косата си
и тъй стъкмих букета си презрян.

Не мина време и поникнаха цветя,
растяха твърде бързо вътре в мен.
Те бяха пред очите ти, не ги видя,
накара ме да съм съвсем  сломен.

Та ето ме пред теб съм, с тях в ръка,
и поглед плах отново съм забил в земята.
Отпращаш ме далеч, да си вървя.
Обръщам се и се стопявам във мъглата.