Небе
Човекът, без отдих, небе си избира:
крилата скъсява, във джоба го свива,
отпуска му подгъв, износва, дресира,
досипва му блясък, добавя - изтрива.
Препъва се в него и равно го прави,
издига го в кула - наклонено вляво,
прегърбва, соли го - солта от отрова,
в покрустово ложе изправя отново.
Небето не стига, а после остава,
ту летва съдбовна, ту ниска забрава,
небе - огледало, което порязва,
когато душата е кривнала правда.
Летиш, ако можеш, пълзиш, ако трябва,
от облака сучеш, а после намразваш,
обличаш се в слънце, а ноктите криеш,
живееш доволно, а жаден умираш.
Кроим си небето, а кройката тежка,
кога ли ще стане обичана дрешка,
кога ли смирено ще литнем нагоре,
най-после небесни сърца да измолим.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Милена Филипова Всички права запазени
