ole72 (Милена Филипова)
39 31
May 10, 2008, 10:12 PM

Небе 

  Poetry » Phylosophy
693 0 3

Човекът, без отдих,  небе си избира:
крилата скъсява, във джоба го свива,
отпуска му подгъв, износва, дресира,
досипва му блясък, добавя - изтрива.

 

Препъва се в него и  равно го прави,
издига го в кула - наклонено вляво,
прегърбва, соли го - солта от отрова,
в покрустово ложе изправя отново.

 

Небето не стига, а после остава,
ту летва съдбовна, ту ниска забрава,
небе - огледало, което порязва,
когато душата е кривнала правда.

 

Летиш, ако можеш, пълзиш, ако трябва,
от облака сучеш, а после намразваш,
обличаш се в слънце, а ноктите криеш,
живееш доволно, а  жаден умираш.

 

Кроим си небето, а кройката тежка,
кога ли ще стане обичана дрешка,
кога ли смирено ще литнем нагоре,
най-после небесни сърца да измолим. 

© Милена Филипова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??