Смолистият здрач с безплътни ръце

към мен се протяга, 

зловещо шепти.

В гърдите ми бие тревожно сърце:

Къде да избяга?

Дали да крещи?

Убежище тайно уж мракът ми бе

приятелско рамо,

заслон от дъжда.

Тъй ласкаво в царството си ме прие

и скитахме двама

далеч от деня.

Но мракът е хищник, а жертвите му

живеят за кратко

в капан на нощта.

И може би вече за рандеву

Ще го чакам рядко

на границата.

Предела достигнах на силите си

заряд да дарявам,

да гасна със стон.

Светликът изгрява, дано се смили!

Какво ми остава-

молба и поклон?

О, ти-господарю, велик и могъщ!

Прости, че избягах,

отрекох дори

властта ти, а ти си тъй весдесъщ!

Прощаваш, спасяваш

макар да боли.

Ти днес ме обличаш в одежди от сняг-

усмихнат и ведър,

по детски щастлив.

И сядаме двама в небесния впряг,

към мен си тъй щедър

във порива див.

Навярно защото стихии сме с теб

горим и треперим

в едно с вечността.

Че огън бушува у нас но и лед

смразява с повеля

с финес, с лекота.

На края вселенски се срещаме чак

рисуваме дръзко

и смело летим,

очакващи с трепет заветния знак

печата си кръстен

от нас неделим...