Небесният град
Лула тютюн не струва тази нощ –
с керваните си от небесно злато.
А над комините с чувал вечерна поща
безшумно мина щъркелово ято.
На три разкрача от нощта видях
как – жълта тиква! – месецът търкулна
и цопна в стихналия ракитак
край блатните води – току зад хълма.
Оттам изпляска стреснат пеликан.
Вълшебен дим по ларгото настели.
Каляска огнена със строен впряг
от седем еднорози снежнобели
препусна и – поръбила града –
се спусна сянка на самотен прилеп,
и с нокът крив в небесния атлаз
приши звездици със тропоска ситна.
Тропот стъклен на пантофки звънна –
като карфици, къннали на мрамор.
В полунощ се размотава дълго
нишката на нашата безпаметност.
И сребърният звън в нощта се точи.
И – да пощеш връвчицата да следваш,
ти в други времена ще скочиш
към светове с обърната подредба –
тъга и горест нивга там не спират
в безвремията със разбридан корен,
и никой не говори за умиране,
и не сверява звездния часовник.
И – прикован в дъждовните кокили,
в пиянството си лунно се огъваш.
И – да пристъпиш – вече нямаш сили,
и нито ти се ще да се завръщаш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
