Небесноземните
В моя свят тъгата е гостенка,
може само веднъж да нощува,
а скръбта е нахалният просяк,
който с чуждия залък пирува.
Колко ловко изплитат въжетата,
да те вържат на стълба печален
и да пиеш вода от решетото
без душата си жадна оставен.
А е лесно, но толкова трудно
да поемаш камшичните удари
и поглеждайки към небето...
Да размахаш крилете си хубави!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© любимка Всички права запазени
