Небето
Потиска ме небето,
стиснато.
Дори на нищо не ухае.
Едно небе, човече, трябва
да бъде синьо,
да мирише
на всяка груба смърт,
и още...
на всяка тъмна загуба,
и да мирише
на първата целувка...
На телата,
притиснали се в жадна радост,
изпитващи наслада от това.
Небето...
Трябва да си ляга.
Да става в шест и половина,
да зъзне във тролея сутрин,
а после да обича...
всеки.
Виси над тясното си всичко.
Очаква ме във тъжната гримьорна.
Небето...
Всичкото
е ведро.
И кани ме във своята си стая.
Небето на човек прилича.
Не диша -
също като него.
Не вярва -
повече от него.
Потиска ме небето,
стиска...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Крумов- Хенри Всички права запазени
