Небето - пропаст
Преселих се в едно безвремие.
И бездни и небе увличат ме.
Не съм на себе си, но Себе си -
бездънна от Тебé-Обичане.
И с дъх не смея да ранявам
на лудостта ни свята Силата,
а тихо... с вик сподавен падам
във пропаст, дето ме въздига.
От тънък ръб... свободно падане.
Нагоре само! Път без връщане.
Най-истинският транс-отдаване
на клетки с Дух единосъщен.
И цяла вечност с теб пропадаме
към Рая-Дъно. Няма стигане.
Поглъщаща, непознаваемa
е тази паст във Висините.
Дали е орис... изпитание...
да бъдем заедно – разделени,
потърсили Любов Мечтание
един във друг, чрез Откровение?
Не знам. Излишно е да питаме.
Там... в споделеното Мълчание
ще преживеем неизпитаното,
свръх-чувствено ще съзерцаваме.
А после, щом звукът-вибрация -
взривен... отново ни помилва,
на Аз-а чистата пулсация
от две ядра в Едно прелива.
Безкрайно и ефирно. Трето.
От нас подхранвана материя.
Енергията на... ”Детето” ни -
неземна и благословена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Радкова Всички права запазени
