Някъде, съвсем случайно мъжки силует съзрях.

Напомняше ми образ от отминалото старо време,

когато още бях дете и за любов мечтах,

когато не вярвах, че времето мечтите ми ще вземе...

Сега пораснах и чак сега може би разбрах

какво е болка, спомен, сън или мечта.

Къде ли се намирам сред всички тях,

дали спомените всъщност са лъжа ?

Помня... аз помня само любовта,

топлата усмивка, с която лягах си сред нощ.

Дали някой ангел този огън в мен приспа

или изигра си с чувствата ми демон лош?

Нечий образ виждам, от отминалите детски дни.

Образ в моето съзнание, спомен в моето сърце.

Усещам как се стичат коварни, ледени сълзи

и как замръзва бавно моето лице...

Как в пепел се превръща с мен и любовта,

как времето приспало е мечтите и дори тъгата.

Нима вятърът сега всичко ми отвя?

Нима не беше силна бурята в душата...

Защо не плача днес за теб, аз знам, че те обичам.

Защо сълзите спят, хайде, събуди ги, нека ме боли.

Нека винаги след твоя образ да тичам,

нека, знам, че любовта ще продължи...

Нека спомените в мен завинаги останат.

Нека времето ми върне страха от самота.

Нека тази приказка недовършена остане,

както недовършена е любовта...