(на Яо)

Пак ще закичиш брадата си с розова фиба

и като амфибия струните нежно ще галят грубите ти ръце.

В косите ти шапката с безопасни игли

ще проговори на сините ти очи, а мечтите ще оживеят

ще оживеят и точките жълти по старите ти обувки.

Целувки раздават хлебарките, нарисувани по виолетовата китара

... и сякаш в надпревара разръФЪНите разцъфнали дрехи

искат да изтъкнат твоята любезност, небрежност

любовта, с която са износени, избрани и скъсани

... и малко изморени, но твърде истински решени – овековечени.

Очовечени са сънищата наранени,

щом хармониката ти засвири, бликват страстите сънливи

стават диви, странници непридвидими.

И неуловими погледи се вплитат в песента ти „Розов октопод“

– антипод на всичко скучно

като махмурлучна утрин без шкембе чорба и халба бира.

Самодивата е твоята любОФ, неизпята още музика от теб...