Думи погубени,
там дълбоко в онова незнайно кътче стоят.
Тъй не изречени, тъй силни,
така невинни и страдащи,
думи погубени в едно незнайно,
скитащо, просещо сърце.
Очи, потънали в самотата на една тъга,
в тишината на една капчица сълза,
в мрачната картина на една отчаяна душа,
умиращи очи, невиждаши изгряващата усмихната луна.
Прости ей, любов,
че отново пред теб мълча.
Пред всички силен, горд, с вдигната глава,
но пред теб съм жалък, безсилен, затъвам в калта.
Мълча и отивам, прости ми ти.
Уморен, проклет, неможещ да спре тези поройни сълзи.
Всяка сълза е една дума,
но ето, очите вече се затварят,
очите уморени се предават,
но думите, превърнати в океан,
сърцето потъва в него.
Всичко остава тъй тайно и скрито
със всичките си тревоги,
потъваш, сърце, в думите си неизречени,
потъваш и ти, ей, моя велика любов,
тъй неизживяна, без съдба,
потъваш и ти в океана от думи,
не оставайки зад себе си и следа.
Милан Милев
13.08.2010
© Милан Милев Всички права запазени