Нека
Пак заваля...
непринудено...
просто текнаха
нечии сълзи
или сякаш
небето разбира
във душите ни
що е събрано...
И от търсещо
диво очакване
как се ронят
минути отлитащи...
Нека Слънцето
във сърцата ни
този дъжд изсуши
с топлината си...
И целувките мои
изгубени
да намерят пак
твоите устни.
Нека двама... днес...
се обичаме,
та какво ни остава
във този свят:
споделени ръце
и пожарища
във туптящия
ритъм на времето.
Нека паднем на
пламъка в ложето -
разпилени коси
да събличаме
и красивите наши
желания
да се сбъднат
в магия: Обичане.
Нека думите
просто си идат -
да останем
в мълчание тичащо
и да кажем
със търсещи устни -
съкровеното, страстно,
заричащо
и събудено жадно
в телата ни -
бездиханно, безумно:
”Обичам те!”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Михаил Цветански Всички права запазени
