Нека само те погледам,
после с вятъра да литна
като щрих неволен, леден
в багри на картина китна!
Дръзнах да взривя кръвта ти,
сякаш скитник, съзрял кехлибара
в погледи днес непознати,
зажаднели дъжда на Сахара.
Ти свеждаш очи - "за бога",
но тръпката в мене е цяла,
да тръгна - още не мога,
във плен на душата ти бяла!
И нека се вгледам небрежно,
да запомня всяка извивка
на лицето толкова нежно,
и на твойта мила усмивка!
© Иван Димитров Всички права запазени