Нека да не ходим никъде?!...
* * *
Приклекнала на малката тераса
във ъгъла присвита под звездите,
чертите са извити до гримаса
във опита, да спрат сълзите...
Хладна нощ - омразно тиха,
цигарата затопля ти пръстИте.
Луната гледа и ти се усмихва,
чака разказът ти за мечтите ти...
Да! Да дойда, да те взема - обещах!...
Часът отдавна бе отминал,
в минутите на яд и... страх,
една надежда сякаш си замина...
Сълзата се търкулна по ръката ти,
отрони се от хладната ти буза,
парна, като лъч душата ти,
попивайки във новата ти блуза...
Но... ето, че се върнах скъпа,
не бе вината моя - закъснях,
оказах се на трафика във пъпа,
едва не съжалих, че... обещах...
Не се сърди, аз бързах да се върна,
за да се загубя във очите ти,
ела, и дай да те прегърна...
Какво ще кажеш, да не ходим никъде?!...
Да останем двама...
Тука! Под звездите?!....
* * *
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Желязков Всички права запазени
