Ах, как искам отново нощта да е наша
и любовни смс-и в тишината да пиша...
Дъждът да ни събира на дивана,
душата със страст да е застлана.
Боли, когато на прозореца те чакам.
Тежко е, когато искам да те видя, а те няма...
И въпреки, че всичко аз за тебе давам,
теб все още продължава да те няма.
И колко силно искам да те видя,
и колко пъти търсих твойта диря.
Но теб те няма и те няма...
А мисълта жалък спомен остана...
Казват, любовта била красива,
но дори и споделената любов
е така бодлива
и горчи като картоф...

... ... ...

Вдъхновението ми връщаш,
но душата ми те отблъсква.
Сякаш дълбоко те мразя,
а ти си само безразличен...
Ох, пак тебе чакам,
пак знак за любов очаквам.
Яд ме е, че ти вярвам,
а знам, че не трябва!
Ти си отровата в моя живот,
ти си клетвата, която ще нося до гроб...
Твоята обич аз ще искам,
твоето име пак ще изричам...
Пак ще трупаме грях след грях
на дивана у вас...
Музиката ще думти,
а сърцето буйно ще тупти!
Е, жалко, спомени това са само!
Всичко е минало, забравено...
Доста далеч изоставено...
Спомените да възраждам аз не искам,
а любов истинска отново да изпитам...
Па макар и пак с теб,
па макар и през лед...