Неотминало минало
Сядам до теб уморено,
докосвам червена коса,
каната е скрила умело
един признак на старостта.
Някъде бръчици малки
допълват красиво лице.
Прикриваш ги със мазилки,
но колко изящни са те.
Отнесена във екрана
към мен поглеждаш едва
и вероятно се чудиш,
какво ме прихваща сега.
Аз пък се чудя кога ли,
последно се смееше с мен
и радости и проблеми
споделяхме ден подир ден.
Времето тихо отмива
стъпките в пясък след нас,
животът попритъпил е
нашта младежка захлас.
Само че пак съм до тебе
и пак те държа за ръка,
забравил за думата "време"
във скута ти слагам глава.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Èдин Гравън Всички права запазени
