Неотминало минало
Сядам до теб уморено,
докосвам червена коса,
каната е скрила умело
един признак на старостта.
Някъде бръчици малки
допълват красиво лице.
Прикриваш ги със мазилки,
но колко изящни са те.
Отнесена във екрана
към мен поглеждаш едва
и вероятно се чудиш,
какво ме прихваща сега.
Аз пък се чудя кога ли,
последно се смееше с мен
и радости и проблеми
споделяхме ден подир ден.
Времето тихо отмива
стъпките в пясък след нас,
животът попритъпил е
нашта младежка захлас.
Само че пак съм до тебе
и пак те държа за ръка,
забравил за думата "време"
във скута ти слагам глава.
© Èдин Гравън All rights reserved.
