Не разбирам какво става, сякаш съм в бездънна яма,

     няма край тази мъка силно разяждаща ме отвътре,

     слънчевият ден ми се струва мрачен, луната - черна,

     хората... ходещи пионки!

     Вече няма никой да си спомни за мен и за моите

     добри думи, които стопляха душите на близките ми.

     Не напускам този свят, само оставям любовта да се

     махне от живота ми!

     Няма ли край тази шега на природата - любовта?!

     Дали някой ще спре кървавите ми сълзи и ще

     разбере колко страдам аз за нея... онази милата,

     която ми остави траен, но вечен спомен в съзнанието ми.