Не разбирам какво става, сякаш съм в бездънна яма,
няма край тази мъка силно разяждаща ме отвътре,
слънчевият ден ми се струва мрачен, луната - черна,
хората... ходещи пионки!
Вече няма никой да си спомни за мен и за моите
добри думи, които стопляха душите на близките ми.
Не напускам този свят, само оставям любовта да се
махне от живота ми!
Няма ли край тази шега на природата - любовта?!
Дали някой ще спре кървавите ми сълзи и ще
разбере колко страдам аз за нея... онази милата,
която ми остави траен, но вечен спомен в съзнанието ми.