Непосятото
За себе си камина не направих.
Не спастрих нито кремък, ни огниво.
Пилях се. Малко вземах, много давах
и често непрокуден си отивах.
Свой дом не вдигнах. Мое бе полето.
Ливадите – постеля. Мъх – възглаве.
Надпявах се със птиците, додето
стоте си болки глътна и забравя.
А слънцето ми беше пръв приятел.
Със него дълго бродехме в гората.
Не знаех що е враг, подлец, предател.
Просторът беше мой. И свободата...
Но остарях. Виновно сви се времето.
Небето падна ниско във очите ми.
Остана непосято, мъртво семето...
От него не поникнаха мечтите ми.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нина Чилиянска Всички права запазени
