Непосятото
За себе си камина не направих.
Не спастрих нито кремък, ни огниво.
Пилях се. Малко вземах, много давах
и често непрокуден си отивах.
Свой дом не вдигнах. Мое бе полето.
Ливадите – постеля. Мъх – възглаве.
Надпявах се със птиците, додето
стоте си болки глътна и забравя.
А слънцето ми беше пръв приятел.
Със него дълго бродехме в гората.
Не знаех що е враг, подлец, предател.
Просторът беше мой. И свободата...
Но остарях. Виновно сви се времето.
Небето падна ниско във очите ми.
Остана непосято, мъртво семето...
От него не поникнаха мечтите ми.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
