Неразделни
На баща ми
До неотдавна ти седеше
под ябълка на дървен стол,
а тя грижовно свела беше
към теб приведения ствол.
Тъй времето край родна стряха
протича с пасторален ход.
Покоят ви за миг се стряска
от паднал на земята плод.
Ти ябълката като внучка
милуваше с корава длан.
Разказваше забавни случки,
посрещаше ни все засмян.
До вчера бе ... А днеска стола
остана празен и студен.
Намерих те полегнал в хола-
притихнал и упокоен.
Положихме те долу, в гроба,
с цветя червени в черна пръст,
пред майчината снимка строга
и прясно боядисан кръст ...
В печални дни на горест няма
дървото ствола си сниши
и няма хор на птича врява
днес клоните да утеши.
Те хвърлят бледата си сянка
по чимовете вече век
с листа, ту тънещи във дрямка,
ту трепетни от полъх лек.
Поглеждам аз, все тъй унесен,
самотния, опразнен стол
и в тихата дъждовна есен-
то сякаш бе човешки стон-
от корена се свлече цяло
върху зеленото зебло
от плодовете натежало
осиротялото дърво.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
