Нещата никога не са такива, каквито си ги спомняме
Пазачо на душата ми,
защо,
нещата никога не са такива,
каквито си ги спомняме?
И вятърът не бе, какъвто е...
Гласът му -
говор тих от счупените стомни.
Дори не зная
за вода ли бях понесла писаните...
Орисах се -
все двете ми ръце да са във празно.
Кобилица извита е гърбът ми,
с два медника -
за теб, пазачо на душата ми -
за да не ходим жадни...
И ти ме пазиш?
Май обратно стана.
Да позволиш на ваклия
в ръцете ми да сложи
шарените стомни.
Аз доверчиво да ситня към извора...
Не ми отива някак си.
Такава не се помня.
Затуй ги счупих... и извиках вятъра.
И той не беше, както го обичах...
Пазачо на душата ми,
остава ни
да ù избягаме
на пустата любов.
Тичай!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Маргарита Василева Всички права запазени
