1.04.2014 г., 15:14 ч.

Нещо за България 

  Поезия » Оди и поеми
631 0 2

Нощ е!

И тъмата в своята мощ е!

Звездите покрили небето, тъй ясно,

а щурчетата пеят все така прекрасно,

а нейде там, в далечината мрачна,

чувам ноти на песен брачна,

там, дето дива самодива

с момък ален се задиря,

отварям очи и поглеждам,

сетне смирено глава навеждам,

поемам жадно въздух свеж,

сетне обхождам с поглед, пеш,

а сърцето силно в тоз час затуптя

и кат лудо тез слова горещи изля:

 

Имало едно време, сине,

някъде, там горе в Балкана,

там, където орлица може да мине,

където вълците вият злобно, зловещо,

а гарванът грачи предсмъртно, тежко,

една шепа момци млади,

с пушки тънки, левчета златни,

 ризи бели и алени,

стояха и чакаха ордите тоз час,

а сам с око ги мерна Бог тогаз,

усмихнат той ги със смелост изпълни,

а пушките – сите с куршуми напълни,

и някъде тогава, някой с поглед строг,

провикна се нейде и рече: „С нами Бог!“

Сетне, щом душманите се затичаха

и с досада все Аллаха уморено викаха,

закатериха прохода кат тигри,

нашите храбри, лъвски момчета,

срещаха ги заедно всички, кат чета,

спирайки мисъл за бягство позорно,

туй, що ги хранеше сега неуморно,

бе защита на всичко свято и родно;

 

Кога се  изчерпа всичко сетне

и духът тъкмо сега да секне,

на нож, се сега някой страшно закани

и вместо другите дълго да  кани,

втурнаха се юнаците млади и

хвърляха камъните черни,

като се и те после свършиха,

скачаха ведно с труповете хладни,

и точно да падне тоз връх съдбовен,

ей го – Радецки стои, страшен и чутовен,

и с усмивката божия тез момци

сега прогониха сички отоманци

и портите на Свободата

обляха ги с прегръдка свята!

 

Но дали си спомняш за онуй,

що от Вазовото родолюбие струи,

кога възпял е алтруизма личен

и величието в този епос лиричен?

Дали, уви, ще бъде помнен,

или ще изчезне като стар спомен,

в съзнанието твое, след години, жално

и родина и огнище ще оставиш страдално?

 

Ти сега, майко, тъй

силно и люто плачеш – и що ли?

Земя на герои и синове юначни,

що си раждала, хранила и спомняла,

изпълниха те своя дълг синовен

и почиват веч в гроба съдбовен,

а орли ги носят на криле,

напред към други светове...

А защо ли сега, родино,

в този час на мрак и тъга,

си ти безмилостно погазвана,

 безспирно грабена и унижавана?

О, аз знам, зарад тез хиени безумци,

сичките политически глупци и

народът простосмъртни седи,

гледа ги спокойно и се чуди

как трошичката на две да раздели,

а кога успее, бяга надалеч, в чужбина

тежка, черна и проклета,

далеч от майката клета, но

зрънце на надежда всеки изважда

в сърцето си и смело със сълзи посажда!

 

Защото – ние знаем, майко,

чакат те онези ангели на спасението,

които ще измият праха на забвението

и ще мачкат навред всяка гнида,

от Страшния съд ще бъде по-страшно,

а щом ти, майко, се издигнеш от калта

и душата твоя се очисти от греха

на всички грешни и мизерни,

ще заблестиш, знам, тъй ярко,

с блясъка на величието и красотата,

и тогаз изведнъж ще речеш ти на чедата,

има, деца, там някъде в полите на далечината,

три сестрици, три хубави и бели момици,

зоват ги Бога и Земята с имената:

Мизия, Тракия и Македония,

които, макар и в този час разделени,

скоро ще бъдат с нас и ръка, ще радват

 сите българи страдални и угнетени

и ще бъдат во веки неразделни!

 

 

 

© Калоян Кирилов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря за милите думи! Наистина може малко да се стори на читателите, че е взета Вазовата идея, но всъщност е много по-дълбоко посланието
  • Аплодисменти за Калоян!
Предложения
: ??:??